, ,

„Няма друг стандарт за лично достойнство освен независомостта…“

independent

 Независимостта е единствената мяра за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство освен независимостта.

Айн Ранд

Колко много ценим собствената си независимост? На моменти сме готови на всичко само и само да я опазим. Да действаш спрямо своите разбирания и възгледи е много ценно – всъщност е безценно! На моменти, когато други хора – прятели или познати, се намесят в света ни без наша покана – тази намеса не е желата. И то няма значение какви са намеренията им – реакцията ни в повечето случаи е плод на раздразнение и още повече отказваме да променим „нещото“ и да се вслушаме в другата гледна точка. Всъщност на моменти правим тъкмо обратното на това, което ни посъветват, когато съветът не е поискан.

Е, питам се тогава – защо ние си позволяваме да се месим в живота на други хора – та дори и те да са ни най-близките?

Даваме авторитетни мнения, разбира се – та нали са нашите, обсъждаме и се възмужащаваме и често пускаме между редовете фрази от рода – „нека си чупи главата!“ или троши, ако предпочитате. Ами да – нека си я счупи, то си е неговата глава. А и горчивия опит е много ценен. Могат да се извлекат, неречете го, както искате – изводи, ползи и най-вече смисъл. Ако има все още хора, които смятат, че някои неща просто се случват, може би някоя причинно-следствена връзка е изпусната. Разбира се, не винаги е необходимо да изчакаме някой близък да поиска съвет – той може никога да не поиска, но намесата е необходимо да бъде с уважение към неговата независимост – предложение, повдигане на въпрос, а не закон, правило, което, ако не се спази ще има санкции и после – „нека си троши главата“. Никоя фраза не ме е карала повече да искам да си счупя главата от тази.

Уважението на независимостта е свързано с приемането на индивидуалността и различието в човек.

Ако цените независимостта за себе си, ценете независимостта и за другите – приемете, че те преценяват най-добре за тях самите точно в този момент, каквото и да означава „най-добре“ за тях в конкретния житейски период.

kvalifikacia.bg

 

, ,

Ричард бах: Въпросът, който трябва да си зададе човек, е следният: „Как мога да изразя на езика на моето време това, което толкова добре чувствам?“

seagull-cover-fb

ИНТЕРВЮ НА СЕРГЕЙ ВСЕХСВЯТСКИ С РИЧАРД БАХ

Сергей Всехсвятский: Ричард, твоите книги са много популярни в нашата страна. Според мен обаче те се възприемат в доста по-голяма степен като поезия, а не като литература. Когато четох „Чайка наречена Джонатан Ливингстон“, аз постоянно усещах вибрацията й. Мисля, че идеите не оказват толкова силно влияние върху хората, както вибрацията или формата, в която е въпълтена тази идея. Струва ми се, че формата, която ти използваш, въздейства на читателите повече, отколкото идеите на твоите книги. Ти обръщал ли си внимание на това?

Ричард Бах: Никога не съм мислил за това. Това, за което ти говориш, сигурно свидетелства, че аз много точно използвам ритъма и правя паузи в определени места на текста. Може би, затова моите книжи напомнят поезия. Всъщност, аз не знам, какво е поезията в действителност.

 

С.В.: Не знаеш какво е поезия? Поезията – това е винаги ритуал. В поезията винаги има нещо шаманско. Прозата е повече магия. Прозата се крепи на мъжката енергия. Поезията е повече женска енергия, и ти си повече шаман, отколкото маг.

Р.Б.: Трудно ми е да съдя за това. Моето внимание има много тесен спектър и не знам за какво пишат и говорят другите хора. Цялата моя дейност е много егоистична. Когато работя, аз съм лидер само за един човек – за себе си. Но на мен ми провървя: идеите, важни за мен, се оказаха важни и за много други хора. Всичките тези години се срещаха хора, които имаха желание да наблюдават как аз се придвижвам в живота, и да се усмихват на това. Аз обаче не знам как моите идеи се съчетават с концепциите на другите хора за високото и ниското, за издигнатото или изостаналото.

 

С.В.: Ние не говорим за правилното и неправилното, ние говорим за вибрациите или за музиката.

Р.Б.: В моя живот имаше два момента, когато аз сякаш прогледнах. Единият беше през нощта. Аз гледах звездите и пред мен като че ли имаше завеса, каквато всъщност нямаше. Завесата се дръпна встрани, и аз разбрах всичко… Другият момент беше, когато изпитах усещането за една безкрайна светлина, която беше любов. Светлината беше толкова силна, че аз се молех, тя да си иде, аз не можех да я издържа. За мен това беше като ядрен взрив. Тя, като озарение ми даде сила, даде ми знание за това кои сме ние и какво е нашият дом, и че това е огромна красота. Аз разбрах това и след това се постарах да разкажа за това чрез една малка игра.

Тази игра е това състояние, което ние наричаме „тук и сега“, удоволствие, кеф. И аз живея заради това удоволствие, заради тази игра. За мен това е източникът за наслада. Сега, когато говоря с вас, или тогава, когато разговарям с читателите, аз не знам интересно ли им е това, което им казвам, или не. На мен то ми е много интересно и аз мога да говоря за това до четири сутринта. Мога също така да седя до четири сутринта и да слушам другия човек – всеки, който ми каже: “ Аз ще отворя сърцето си и ще те пусна вътре в него. Аз ще ти споделя неща, които дълбоко обичам“. Вие може да си мислите, че много често имам срещи от този род. Не. Това се случва много рядко. щал.

За разлика от балерината, аз обичам да се намирам извън състоянието на равновесие. Това е моето естествено състояние. И когато срещнах Доналд Шимод от „Илюзии“, аз постоянно се стараех да го притисна в ъгъла и да му задам онзи въпрос, на който, бях сигурен, че никой в света не може да отговори. Аз можех например да му задам въпроса: „Как се става спасител на света?“

И веднъж аз зададох такъв въпрос. Напечатах този въпрос на пишещата си машина, станах и излязох. След няколко часа, минавайки оттам, почуствах как някаква сила ме принуждава да седна зад пишещата машина. Внезапно чух:

– Аз ще ти дам книга.

– Какво? Книга?

Идеята да получа книга-инструкция за това как да се спаси света, за мен беше фантастично увлекателна. И взаимодействия от този род започнаха да ми се случват отново и отново. Доколкото знам, Доналд Шимод никога не е имал тяло в пространството и времето. Но това е един много реален човек, и много забавен. Той се наслаждаваше на моето наслаждение. И зваеше, че аз не обичам да съм в баланс, в равновесие.

С.В.: Ричард, аз мисля, че твоите книги са въплъщение на идеите, съществуващи винаги във вибрации, които могат да стигнат до максимален брой хора именно сега. За твоите читатели, както аз вече споменах, потопяването е много по-важно от възприятието на идеите сами по себе си. Това поле ги обединява в някаква цялост, създаваща онази извънгеографска страна, за която ти говореше.

Р.Б.: Това е нова мисъл. Когато пиша, аз винаги проверявам как звучи написаното. Може би наистина постигам нужните вибрации?

С.В.: Виждаш ли, ти правиш това. Набоков е смятал, че всичко, което е написано, за да се изложи една идея, е безсмислена загуба на време

Р.Б.: Няма нищо друго, с което аз не бих се съгласил повече от това. Но аз го приемам. Единственото, което е важно за мен, това е идеята. Но идея, която може да бъде приложима. Аз нямам търпение да възприемам философи, спорещи за абсолютно абстрактни категории. Аз искам да знам какво ще ми помогне да изживея този живот най-интензивно, радостно и весело. „Кажи ми, какво „сработва“ при теб и какво просто не работи, дай ми идеи. Напомни ми за онези неща, които съм знаел, но съм забравил“, – това казвам на писателите, когато отварям книгите им. Обикновено започвам да чета книгата от произволно отворена страница. И се питам дали това, което чета, завладява моето внимание. Или всичко това звучи глупаво.

С.В.:Ето, виждаш ли, ти отново употреби думата „звучи“.

 

Р.Б.: Да, но отнесено към идеите. Ако идеите са интересни, аз отварям книгата отново и пак намирам в нея нещо интересно. Е, добре, де, добре – то ЗВУЧИ интересно. Мисля си, че ти ще съумееш да ме спечелиш за твоята вяра. Аз възприемам идеята като фар, който стои на брега. Фарът и брегът, на който ние се намираме, е разделен от водата, но ги съединява искряща, сияеща пътечка светлина. Погледите на хиляди хора, където и да се намират, могат да се плъзнат по водната пътечка и всеки от тях ще види светлината на фара. Думите могат да бъдат различни и на различни езици. Думите са пътечката, искряща върху водата, но светлината се намира над водата, тя се намира над онази точка, където стоим ние и се разпространява във всички направления. Има я и на нея й е все едно дали я виждаме или не. Все едно й е дали знаем за това, че тя съществува. Светлината е сама по себе си. Водната пътечка води до всеки от нас и всичко, което се иска от нас, за да видим светлината, е да обърнем глава към нея и да отворим очи.

С.В.: Добре. Но може да използваме и друга аналогия. Хайде да си представим, че съществува прекрасна музика, записана чрез ноти. Практически никой, освен най-опитните музиканти, гледайки нотите, не могат да възприемат музиката такава, каквато е. Огромното мнозинство от хора, за да възприемат музиката, трябва да я чуят изпълнена. И слушайки един изпълнител, хората получават удоволствие от техниката, майсторството, но слушайки друг, хората внезапно започват да плачат и връщайки се у дома, променят нещо в своя живот. И двамата изпълнители свирят едно и също, но решаваща е онази вибрационна тъкан, която те създават в своето изпълнение.

В твоя случай музика е идеята, а инструмент са думите. И в своето изпълнение, ти постигаш това, че хората започват да променят живота си.

Р.Б.: Сигурно това е истина. Но аз не го осъзнавах. Знам, че моето същество има различни нива и че понякога те ме използват съвсем безсрамно. Например, „Чайката Джонатан“. „Чайката“ беше първото нещо, което изобщо написах в живота си (първата част на „Чайката“). Тогава аз не можех да си намеря работа и реших да стана писател. И ето какво се случи с мен. Аз получих мистичен опит. Видях как цялата тази история за чайката се разгръща пред очите ми във всичките си цветове на много широк екран. И чух името – Джонатан Ливингстън – и това ме изплаши. И докато се стараех да разбера какво става с мен, започнах да виждам сцени от книжката. И това така ме обсеби, че разбрах, че трябва да го запиша. Записах две трети от книжката, и тя изведнъж спря. И аз си помислих: как ще свърши всичко това? Седях с часове, стараейки се да изобретя нещичко, но нищо не се получаваше. Тогава аз познавах вече Джонатан толкова добре, аз живеех в сърцето му, така че трябваше да знам какво се се случи по-нататък… Изминаха осем години. И ето, след толкова години, на хиляда и петстотин мили от дома, в щат Айова – бам! – в пет сутринта, като продължение на съня аз виждам как завършва историята. И осемте години прелетяха като една секунда. Веднага си спомних на кое място свърши първата част. И си помислих: да, разбира се, тази история трябва да свърши точно така. Незавършеният ръкопис на „Чайката“ заедно с другите си стоеше в мазето. Помнех, че е написана със зелено мастило. И я намерих. Видях, че продължението дойде при мен точно на това място, до където бях стигнал. Всичко това трябваще да се случи именнно така. Само така един начинаещ писател може да напише нещо от рода на „Чайката“. „Чайката “ – е една луда, странна история. И само ако си готов в качеството си на писател да се признаеш за пълен глупак, ти можеш да напищещ история за говореща чайка. Повечето от начинаещите писатели не могат да си го позволят, тъй като смятат, че това е гупаво и търсят нещо по-солидно. И затова толкова много писатели търсейки нещо солидно, заслужаващо уважение, не могат изобщо да намерят нещо. Аз трябваше да имам този мистичен опит, който беше толкова силен, че проби защитата на моята вътрешна цензура. Беше ми все едно дали това изглежда глупаво или не. Беше ми безразлично дали хората ще ми се смеят заради това, че съм написал за говорещата чайка. Възприех тази история толкова силно, че тя би могла да бъде записана само така, а не иначе. По-късно, след много години писане, аз вече мога да мина без подобен опит, защото съм разбрал: най-важното, което аз мога да дам на света, това е моята глупост, моята лудост. То е това, което имам аз. Другите писатели са по-рационални от мен. Ако искате рационалност, обръщайте се към тях. Ако искате нещо странно, елате при мен.

Сега аз мога да пиша книги, без да прибягвам до мистичен опит. Но аз изобщо не си представям каква ще бъде моята следваща книга, и мисля, че когато тя се появи, аз ще бъда изумен не по-малко от моите читатели. Знам само, че следващото, което ще дойде, ще бъде страхотно. То ще бъде страхотно за мен, а аз с нищо не се отличавам от другите – моят дар е в това, че по нищо не се отличавам от другите. Затова това, което е страхотно за мен, автоматично ще бъде страхотно за хората от моята невидима страна. Това са хората, на които писателят трябва да се себеотдава. Писателят не трябва да търси читателите си, читателите сами ще го намерят – където и да се намират те. Единственото условие е писателят да бъде максимално искрен, непосредствен и честен в това, което той прави и това, което той пише да трогва самия него толкова силно, колкото това е възможно. И тогава неговият труд става съвършен. Писателят пише не за да каже неща, които никой преди него не е казал, а за да ги каже на езика на своето време.

С.В.: Ето това се опитвах да ти кажа през цялото време. Идеите са вечни. И именно езикът, който ти използваш, е способен да стигне до сърцата на хората. Преди сто години хората не биха могли да се съотнесат към това, което пишеш ти.

Р.Б.: Съвършено вярно. И това е проблемът, с който се сблъскват всички писатели, изучаващи литературата. Те стоят в сянката на великите класици и питат, мога ли аз да напиша нещо, което да е на нивото на тези велики писатели. Това е неправилен въпрос. Въпросът, който трябва да си зададе човек, е следният: „Как мога да изразя на езика на моето време това, което толкова добре чувствам?“ И отговорът на този въпрос не е много сложен. Поне за мен. Когато сядам зад пишещата си машина, пред мен стои малък плакат, на който е написано: „Получавай удоволствие, не мисли, не се тревожи за нищо“. И когато се ръководя от това, екранът на компютъра, в който гледам, се превръща в мъглив тунел. И аз губя контрол над това, което става с мен, и просто позволявам на идеята да заплува в този тунел – и тогава ръцете ми започват сами да се движат по клавиатурата. Това е като променено състояние на съзнанието, но ние се потопяваме в него всяка нощ. Това е състояние на интензивен интерес към това, което се случва. Когато в такова състояние аз се срещна с идеята, старая се да я покрия с цимента на думите, тъй като читателят признава само думите, написани върху хартията. Ти можеш да отидеш при него и да му разкажеш красива история, но той ще каже: Това страхотно, но аз нещо не виждам глава 1-а или 23-а!“ Затова, когато гледам в тунела, се старая моите пръсти да следват това, което виждам. Това ми дава първият циментов или мраморен (ако то е много красиво) блок, и ето тук започва работата. Аз вземам в ръце длето и чук и започвам да отчупвам големи късове – всяка написана работа може да стане по-добра чрез зачеркване и изрязване.

С.В.:Доколко окончателният вариант на твоите работи се отличава от първоначалните?

Р.Б.:Той е доста по-малък. Черновата е огромна.

С.В.: Интересно, аз винаги съм чувствал това. Струва ми се, че за сметка на това, че книгите ти са много стегнати, читателят се прониква по-дълбоко с тях.

Р.Б.: Колкото по-малка е книгата, толкова по-големи възможности има читателят да я изпълни със своите чувства. За мен това сбиване е станало почти автоматичен процес. Аз взимам дебел ръкопис, молив и говоря: „Не, не, не…“ С годините това „не“ става все по-безжалостно.

Аз виждам красиво парче от текста, но усещам, че той не трябва да е там, може би в някоя друга книга, но не и тук. И аз го зачерквам. По този начин, ръкописът става все по-малък, и по-малък. По повод на този процес – рационалното разбиране в мен е много малко, много повече неща се случват на интуитивно ниво.

С.В.:Иска ли ти се да имаш това рационално разбиране или предпочиташ този процес да си остава интуитивен?

Р.Б.: Много хубав въпрос. Понякога си мисля, че навярно има смисъл да изследвам този процес и да го сведа до конкретни стъпки „А“, „Б“ и „В“. Но в същото време тази идея поражда в мен някакво безпокойство. В крайна сметка всичко се свежда до това, текстът да звучи вярно.

В основата на книгата „Единствената“ лежи проста и красива идея. Тази идея беше толкова проста и толкова красива, че аз разбирах: ще напиша книгата бързо. Написах 32 глави и после изхвърлих всичко, защото то беше абсолютно невярно. После написах още 11 глави, движейки се вече в съвсем друга посока, и също ги изхвърлих, защото това също не беше вярно. Започнах вече едва ли не да лазя по стената, недоумявайки как е възможно една такава проста идея да се окаже толкова извъртяна? Не ми оставаше нищо друго, освен да се спра и да й дам време да узрее.

Ако трябва да посъветвам нещо един начинаещ писател, аз не бих могъл да кажа нищо конкретно – само общи приказки. И това е най-доброто, което мога да направя. Аз бих му казал: „Не мисли, не оценявай доколко е разумно това, което пишеш върху хартията, получавай удоволствие. Ако ти е скучно със своите собствени думи, написани на хартия, представи си какво му е на читателя. Твоето удоволствие е абсолютно необходимо. Щом започнеш да се прозяваш, изхвърляй всичко. И последен съвет: не се старай да изглеждаш прилично. Това е ключът към собствената ти самоизмама, който се експлоатира отново и отново.“

Затова, когато сядам зад клавиатурата, аз преди всичко си казвам: „Скъпи вътрешен наблюдател, сега аз ще напиша нещо безумно, отвъдно. За теб това няма да има никакъв смисъл, но ми позволи на мен да го направя. След това ще изхвърля всичко, което съм написал и вместо това ще създам нещо рационално, вменяемо и разумно – и това ще е страхотно!“ Вътрешният ми наблюдателме пита: „Обещаваш ли?“ Аз казвам: „С цялото си сърце. Само ми позволи да потичам и да полудувам малко. Тогава той ми казва: „Добре, аз ще се обърна с гръб“. Вътрешният наблюдател се обръща с гръб и аз пиша абсолютно безумен откъс. След това го чета и забелязвам, че в него има нещо, което може да бъде използвано. И тук наблюдателят се обръща и казва: „Но ти ми обеща!“ А аз казвам: „Аз наруших своето обещание“.

И това сработва отново и отново. Не си струва да се тревожи човек за това, което мисли вътрешният наблюдател, какво мисли читателят, какво мисли издателят. Единственото, което ти трябва, е да се хвърлиш в бесния поток на бушуващата река, която се носи към водопада, чиято височина ти не знаеш, и да позволиш да бъдеш отнесен. От този ревящ, търкалящ се поток ще се роди нещо, което ще бъде интересно. Това е онзи подарък, онзи дар, който трябва да отдадеш.

kvalifikacia.bg

,

„Прошката е уханието, което теменужката оставя върху петата, която я е стъпкала“ – Марк Твен.

violet

Случаите, описан от Джордж Ричи:

Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт.

„Така се запознах със Странния Бил Коди!“

Това не било истинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските войници. По произход той бил полски евреин. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можели да ходят, Бил Коди изглеждал съвсем различно: „Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема.“ А тъй като владеел пет чужди езика и бил нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се запознал отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво пише той за това: „Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше. Бях много учуден, когато, надниквайки веднъж в документите на „Странния Бил“, разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им.“

Доста дълго загадката на този необикновен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, докато веднъж, най-после му поверил собствената си история. Това станало след като Ричи казал веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера.

Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката. Поради изключителната му важност за цялото по-нататъшно изложение, го привеждаме изцяло така, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.

„Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна той бавно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен – съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група.“ – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: -„Тогава аз трябваше да взема решението – трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години аз ще обичам всеки човек, когото срещна.” И към това неизказано трагическо повествование Ричи добавя: „Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. Тази сила ми се откри най-напред в Тексас, в болничната стая… и постепенно аз разбирах – Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не.“

Замислете се следващия път, когато някой ви наскърби дали си струва да таите чувства, които пречат на развитието ви… Простете и освободете себе си…

kvalifikacia.bg

, , ,

Коя морска звезда можеш да спасиш днес?

do-something-different-for-a-change

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце. Неговият живот клонеше към залез. Какви ли не моменти беше имал само… Сега сякаш всичко беше утихнало. Той се чувстваше в унисон с времето. До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Така и той, уморен и замислен наблюдаваше всичко това. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, нещо то миналото му – дали беше важно или не – това нямаше кой знае какво значение… Изведнъж забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и го захвърляше с всичка сила във водата. Имаше нещо интересно в играта на детето – всъщност не приличаше изобщно на игра. Точно това запали интереса и любопитството му и той се насочи към детето. Приближи го бавно и забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше, беше толкова концентирано в това, което правеше. Старецът вече беше подготвил какво да каже на момчето, но реши преди това да го попита нещо:

– Какво правиш? Не виждаш ли, че ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

     – Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

Старецът остана безмълвен…

Коя е морската звезда, която ти спаси днес?