, , , , , ,

Как би изглеждало училището – мечта?

Всеки ден си задавам този въпрос… Често чувам от високообразовани мои приятели и познати, че „училището на живота“ е по-важно и как най-приложимото в живота, научено в училище, не е било по време на преподаването на материала, а по-скоро в междучасията, на двора, на училищна екскурзия, в часа на класа…  Някак винаги ме стряска това, тъй като съдържа в себе си нотката на скрит скептицизъм и съмнение към училищната институция като такава. Някак си явно е, че не работи, но трябва – няма как! И продължаваме да пращаме децата си на училище, впоследствие те продължават образованието си в университет и прочие – нищо, че после се провалят на повечето изпити в „училището на живота“.

И защо? Защото няма много алтернативи!

Представяте ли си училището ви да е най-голямата ви опора? Да е до вас, когато имате лични терзания и проблеми, когато сте изправени пред важни избори, когато кандидатсвате за работа или стартирате бизнес начинание?! Когато ви остави гаджето, когато загубите близък, когато просто сте загубили вяра в собсвените сили и не виждате много смисъл? Възможно ли е? Разбира се, че е възможно! Но не като караме по стария начин…  Е, „училището на живота“ е с доста гъвкав учебен план и в много случаи не можеш изобщо да се подготвиш и често биваш изненадан. И все пак…

Ако използваме метафората с рибарят, въдицата и рибата и изхождайки от идеята, че далеч по-ценно да се научиш сам да си направиш въдица и да ловиш, как това може да се отнесе към образователната система?!Изливане на факти за света, разделено на предмети, с оценяване, независимо дали ти харесва или не – явно не е начинът – вече!

Какво би се случило, ако обаче всичко се раздели на интереси,  ако имаш човек до теб, който да ти  помага, окуражава и менторства? Ако, вместо да бъдеш оценяван, ти се измерва прогресът – какъвто и да е той… Ако се търси приложението на всичко през твоите умения и таланти… Ако има индивидуален подход??? Ако имаш възможност да планираш и да действаш по идеите си? Ако ти си самият процес?

В опита си не само да звучи хубаво и патетично всичко това се създаде Talent Factory. Един формат, който съчетава в себе си индивидуален подход, обучения за личностно и кариерно развитие в креативна среда, далеч от всички блокажи, съмнения и всекидневни НЕ-та…

И защо не се попромени малко учебният план в тази посока?

Защото никой няма изгода в училище да се преподава управление на времето, лична ефективност, насърчаване на креативността, целеполагане, техники за учене, вербална и невербална комуникация, възможности за кариерна реализация, управление на личните финанси, предприемачество и прочие…

Защото никой няма изгода да се преподава основни положения за постигане на успех!!!

Е, силно се надявам, че един ден в идеалното училище това ще са водещите предмети…

kvalifikacia.bg

Андрей Илиев

, ,

Притча за добротата      

cap-in-hand

Живял един честен човек, който никога не се стремял да превъзхожда другите. Бил добър и трудолюбив. Бил добър и трудолюбив, но не можел да постигне успех в живота.

Работата била там , че всички, които можели, постоянно предавали и използвали в свой интерес този човек, ще го наречем Вратан. Но това не го тревожело и той смятал – съвсем справедливо, че мръсните номера на другите не могат  да разколебаят неговата целеустременост.

Вратан бил милостив и щедър. Освен това бил толкова добър, колкото му позволявали неговите способности. А когато не му позволявали, бил справедлив. И все пак не го напускало безпокойствието и веднъж се появил ма прага на дома на суфистки учител и го попитал какво да прави.

Суфи му отговорил:

-Братко, честност, трудолюбие и доброта са изключително важни качества за хората, разбира се, ако са постигнати. Ти трябва да бъдеш сигурен, че действително си честен и че няма да замениш щедростта с глупаво упорство да се придържаш към собственото си мнение.

След това суфи му предложил начин как да се самонаблюдава и да се поправи, но Вратан не искал да слуша как наричат неговата честност като упорство и си помислил, че дори учителите понякога грешат.

Тогава той решил да тръгне на пътешествие и да поиска съвет от великия старец Муса ал Касим как да промени съдбата си и какво да направи за духовното си развитие. И тръгнал на път.

Скоро, пресичайки пустинята, Вратан видял страшен тигър. Щом се приближил до него, тигърът го попитал:

-Накъде отиваш, сине човешки?

-Бягам от неудачите си в миналото и настоящето и вървя и вървя към своето съмнително бъдеще. Търся великия учител Муса ас Касим, за да го помоля да ми даде съвет какво да правя.

-Аз съм тигър, казвам се Шер – казал звярът. – Моля те, когато срещнеш мъдреца, помоли го да ми помогне. Достоен съм за съжаление, тъй като не приличам на роднините си. Нещо в мен е по- различно и се нуждая от съвет от онези, които разбират.

-С радост и удоволствие – казал Вратан и продължил по пътя си.

След време стигнал до брега на една река и видял огромна риба, която се опитвала да поеме въздух, потопена наполовина във водата. Рибата го попитала:

-Накъде отиваш, сине човешки?

Вратан й разказал историята си:

-Аз съм рибата Махи. Нещо при мен не е както трябва. Не мога да плувам във водата и чувствам, че ми е нужна подкрепа. Моля те, когато видиш мъдреца, помоли го да ми прати помощ.

Вратан обещал и продължил по пътя си.

След дълго странстване пътешественикът срещнал трима души, които неуморно копаели на неголямо парче песъчлива земя. Вратан спрял и ги попитал защо се трудят на такава безнадеждна  почва.

-Ние сме тримата синове на един добър човек, нашият баща умря неотдавна – отговорили те. – Той ни остави в наследство тази земя и ни завеща да я копаем, което и правим. Но се вижда, че тя е много бедна и на нея скоро няма да порасне нещо.

Те разпитали Вратан за живота му и като научили, че отива при светеца, го помолили да разбере какъв е смисълът на завещанието на баща им. Вратан с радост се съгласил и продължил нататък.

Скоро намерил Учителя, който седял скромно, заобиколен от учениците си. Той му казал: „Говори“ и Вратан му разказал своята история.

-Аз съм еди кой си , дойдох да те помоля за твоята помощ. Но преди това трябва да изпълня онова, което ми поръчаха трима души, една риба и един тигър, които срещнах и които може би заслужават вашата доброта.

Когато го помолили да продължи, той разказал за трудностите на хората, на рибата и  на тигъра. И Учителят дал своите съвети за тях.

-А сега, ваша Светлост, позволете да изложа своите скромни проблеми.

Но Муса ал Касим го прекъснал:

-Братко мой, отговорът на твоите въпроси се съдържа в онова, което аз посъветвах онези, които срещна по пътя си.

И Вратан бързо си тръгнал обратно, чудейки се как да разбере думите на мъдреца и да реши своите проблеми.

Потънал в тези мисли, той стигнал до тримата братя, които все още копаели безплодната земя. Казал им:

-Бях при Учителя и ви предавам неговия съвет: „Нека тримата да копаят в центъра на полето и там ще намерят съкровище. В това е смисълът на завещаното от баща им.“

Вратан помогнал на братята и скоро те открили несметно съкровище. Освен него там имало и вълшебни инструменти, с които хората можели да постигат чудеса, ако ги използват в служба на хората.

Братята предложили на Вратан неговия дял от вълшебните инструменти и от съкровищата, но той отказал:

-Добри приятели, аз само изпълних дълга си. Всичко това е ваше и аз нямам никакви права върху него. Останете с мир! – И с тези думи той си тръгнал.

Скоро стигнал до рибата, която го попитала дали носи изцеление за нея.

-О, рибо! Великият Учител, благодарение на своята доброта успя да облекчи съдбата на трима бедни братя, като им посочи мястото на съкровището. Неговият съвет към теб беше: „ Нека някой удари рибата по лявата страна на главата и тя ще може да плува и да играе във водата като всички риби.“

Рибата помолила Вратан да направи това. Той взел тоягата си и ударил рибата там, където посочил мъдрецът. Тогава рибата добила способност да плува, да изкача от водата и да играе като всички риби. Тя се приближила до човека и искрено  му благодарила.

Но Вратан казал:

-Махи, когато те ударих по главата, от хрилете ти падна камък, който ти е пречел да плуваш и е нарушавал баланса ти.

-Да, да – казала Махи. – но сега това няма значение. Главното е, че съм здрава и свободна!

-Да, но … този камък е най- чист диамант, голям колкото тиква. Ето го там на брега и ако ти не го вземеш, някой сигурно ще го отмъкне.

-Каква полза имам аз, рибата, от диаманти? – казала рибата и се гмурнала дълбоко, като благодарила на своя благодетел.

-Сестро моя! Ако този камък остане тук, някой ще го открадне! – И той хвърлил камъка след рибата, която се скрила в дълбините.

Накрая Вратан стигнал до мястото, където седял нещастният тигър. Разказал му своите приключения и тигърът го попитал какво е предназначено за него.

-Мъдрецът каза : „Твоето положение може да се поправи, само ако изядеш някой идиот. Щом като го направиш, повече няма да имаш проблеми.“

-Както, впрочем, и ти – изръмжал тигърът и се нахвърлил върху Вратан

kvalifikacia.bg

, ,

Моето „когато бях малък…“ е различно от твоето!

Моето бъдещо аз и реализация са различни от твоите…

Моите мечти са различни от твоите…

Аз съм различен от теб и имам различни таланти…

 

grow_up2

 

Когато бях малък изобщо не съм мислил какъв искам да стана, бях в настоящето и, без да знам, съм имал нужда от подкрепа. Когато бях малък, бях ученолюбив и бях отличник, но какво от това, тъй като нямаше никой, който да ми даде инструментите, с които мога да доразвия качествата и уменията си. Тогава, докато бях малък, не знаех, че ще  търся тези инструменти и ще ги открия.  Когато бях малък, не знаех също така, че след като ги открия, ще помагам на други да открият своите инструменти и чрез тях да развият качествата и силните си страни.

Когато бях малък, си се представях как ще изглеждам, като стана голям. Още е пред очите огледалото, което си представях и в което се виждах – то обаче не беше обикновено огледало, не отразяваше само външността. В него можеше да се прочете удовлетворението от това, което правиш – това беше и мярката ми за щастие. Аз се виждах в огедалото доволен и горд от себе си, без да знам точно какъв ще стана като порасна. 

Андрей Илиев

Трейнър „Когнитивни умения и лична ефективност“

14365517_1023535111078789_1929292628_n

Когато попитах сина си какво мисли, какво е мнението му по даден въпрос, той ми се усмихна и каза: „ Аз мисля по много въпроси и мисля много неща, но вече не казвам, защото, когато го кажа, големите ми казват, че това са глупости.“

Замислих се за това колко ограничени всъщност сме ние „знаещите“, колко е жалък фактът, че в този момент срещу мен може би стои човекът, който утре ще „спаси света“ и той няма да го направи не защото не знае как , а защото вече не мисли, че може.

Опитах се да му обясня , че няма „мозък за универсално ползване“. Няма правилно и грешно мислене. Нашите мисли са наши, и това, че другият не ги разбира, не ги прави грешни. Всъщност това, което мислим, е това, което чувстваме и то в този момент е единствената истина за живота и света.

Това беше моят проблем дълги години в училище. Не смеех да мисля самостоятелно, защото това не покриваше наложените методи и стереотипи. Когато бях малка, аз спрях да мисля, защото това бяха „глупости“.  Чувствах се неадекватна, глупава и ограничена. Дистанцирах се от всичко, което предлагаше училището, и реших да си дам компетенциите и уменията, които ми трябват и търся в живота.

За да мога днес да съм тази, която искам и да мога и правя нещата, които харесвам, аз съвсем рано разбрах, че ще трябва да поема отговорността на „неотговорния ученик“ и да търся моето навън.

Екатерина Николопулу

Трейнър „Поведение и комуникация“

images

Когато бях малка, исках да стана шофьор на камион. Имах жълт камион – Камаз. Ама не, после исках да стана готвач, правех сарми от листа и кал. И после майка ми каза, че  рисувам прекрасно, вдъхнових се реших, че всичко, което чувствам, мога да го нарисувам. Когато трябваше да кандидатствам в гимназия, родителите ми искаха да вляза в „езикова гимназия“, това беше тяхната мечта. Моята мечта обаче  беше друга. Исках да рисувам,  да правя дрехи и да стана световно известен дизайнер. Ходих на частни уроци само по математика. Познайте каква беше оценката ми? 3.688! Изкарах 6-ци на останалите 3 изпита (доброволно отидох на тест по български и изпит по рисуване – имах цел!). За каквото и да се бореха родителите ми, аз имах собствено мнение. След като влязох обаче, това, което ми бяха представили като програма, драстично се различаваше от моите очаквания. И вместо да рисувам, аз трябваше да шия на шевна мапина над 13 часа седмично. Това, което очаквах от образованието и моето разочарование доведоха да продължа в друга носока. Търсенето продължи – това, което знаех, че ми се отдава, беше българският и литературата, защото на този фронт се чувствах свободна и никой не можеше да ме спре да правя това, което вярвах, че е правилно за себе си. Учителката по български ми поставяше 4-ки на всичко, което пишех, без да го чете. Въпреки това, влезнах Българска филология –  това, че не мислех като нея, не означава, че не мисля правилно!

  Антония Обретенова

Трейнър „Кариерна стратегия и личен бранд „

Познато ли ти звучи? Искаш ли да разбереш какво ти е нужно и в какво си най- добър, така че да го използваш, за да бъдеш успешен?

Ако искаш да чуеш края на историите, ако искаш да срещнеш всеки един от героите по отделно и да разбереш кой е той, запиши се за участие в  Talent Factory и разбери как всеки един от героите се  е справил с трудната ситуация. Намери отговори на твоите въпроси.

Talent Factory е едно различно и незабравимо преживяване.

Научи повече:

Първият по рода си лагер за младежи, които търсят талантите си – „Talents Factory“, ще се проведе в края на юли в полите на Пирин.

b-06_02_12-3

Той ще съчетава формално и неформално обучение и ще се проведе в рамките на една седмица от 25-31 юли 2016г. Лагерът е естествено продължение на модули от обучения, които са проведоха в рамките на един уикенд под наслов „Мисия ориентиране“ в Международен Образователен Бизнес Център.

Ето какво споделят участниците тук за уикенд ориентирането:

 

ВИДЕА

 

Възрастовите групи са ученици между 16 и 20 годишна възраст и млади хора в 20-те си години.

Link 1

Лагерът ще включва много обучения, задачи, игри и преживявания.

В рамките на тази една седмица екип от тренери ще проведат следните модули:

  • Коучинг сесии;
  • Академично ориентиране;
  • Как да учим и възприемаме информацията – системи и техники за запаметяване; Методът на мисловните карти
  • Основи на личната ефективност, тайм-мениджмънт и самодисциплина;
  • Поведение в различни среди и изграждане на самочувствие и висока самоооценка;
  • Целеполагане;
  • Финансова култура;
  • Кариерно ориентиране – кариерна стратегия;
  • Изграждане на личен бранд;

Вижте визитките на нашите тренери:

link 2

Специалните гости – обучители от Щатите

Роуз Ранов е преподавател по английски, художник и педагог , обединяващ образованието с изкуството. Тя ще подготви workshop за креативност,  ще разкаже за живота си в Щатите, Англия и България. Освен Роуз Ранов ще просъстват и други двама гости, които пристигат от Ню Уорк и ще споделят своите търсения, постижения и рецапта за успех. Участниците ще имат възможност да задават въпроси, да практикуват и да упражняват английски език – минимално изискуемо ниво на владеене – intermediate – B1

В неформалната част  участниците ще могат да участват в дейности на открито. Сред тях се включват преход до  връх „“, йога, вечерни дискусии около огъня и участието в много и интересни образователни игри –  Мопоноли, Activity, Dixit и т.н.

Освен това в рамките на едноседмичния лагер е предвидена и туристическа обиколка на културните резервати с. Лещен и с. Ковачевица.

Местата за лагера са ограничени и с всеки от желаещите ще бъде проведено интервю.

За повече информация:

, ,

Обучение „Коучинг умения за успех“

coaching-keyboard-resize

Коучингът е вдъхновение, сила, промяна!
Коучингът е един от най-силните инструменти за професионално и личностно развитие!
Коучингът е присъствие тук и сега, пълноценно свързване със себе си и с другите!

– Чели сте и сте чували, че коучингът върши чудеса? И сте любопитни да научите какво точно представлява и как работи?
– Имате опит с коучинг процеса, чувствате се вдъхновени и променени и искате да развиете уменията на добрия коуч, за да ги използвате в професионалния и личния си живот?
– Искате да положите основите на личната си коучинг практика?
– Подпомагате ли развитието на хора и екипи?
– Или просто искате да придобиете нови умения и инструменти, да се свържете с най-добрата версия на себе си, да станете по-осъзнати, вдъхновени, мотивирани и успешни?

Тогава обучението „Коучинг умения за успех” е точно за вас!

Включете се в поредното издание на 6 дневното (3 уикенда) интензивно обучение:

„Коучинг умения за успех“, което ще ви разкрие магията и практиката на коучинг процеса!

Обучението ще ви помогне да придобиете основни коучинг умения и инструменти, да развиете своята чувствителност и интуиция в общуването, които да използват ежедневно в професионалния и личния си живот.

Овладяването на коучинг уменията ще ви помогне:

  • да вдъхновявате, подкрепяте и мотивирате себе си и хората около вас;
  • съдействате и подпомагате промяната в своя живот и този на хората около вас;
  • да съдействате за трансформация в организацията, за която работите, за да постигнат хората около вас по-добро развитие, по-висока ефективност и по-добри резултати;Всичко това ще усвоите чрез подхода „учене чрез преживяване и практикуване“.

    „Коучинг умения за успех” е изключително интерактивно и богато по форма и съдържание обучение. Включва теория, практика, дискусии, игри, вдъхновяващи видеа!
    През цялото време ще работим с всички сетива, така че да успеете да видите, чуете и преживеете коучинг процеса по най-добрия и пълноценен начин!

    Обучителен пакет: обучителни материали, 2 бонус коучинг сесии, 10% отсъпка от цената на индивидуален коучинг пакет и 10% отстъпка при участие в следващи обучения.

    Hrisi

    Христина Митовска

    За обучителя:

Христина Митовска е обучител, сертифициран коуч и НЛП практик. Работи предимно с индивидуални клиенти, както в България, така и в различни точки на света (Австралия, Дубай, Сингапур, Германия, Англия) в посока личностно и професионално развитие, откриване на нови възможности, посоки и мотивация в моменти на преход.  Има множество публикации, посветени на личностното развитие в Капитал Кариери, Една. Бг, Профит.бг и други он-лайн медии и телевизионни участия в БНТ, Bulgaria OnAir, ТВ+;

Дати на провеждане на обучението:

Седмица 1: 11 – 12 юни 2016г. – от 10 ч. до 18.00 ч.
Седмица 2: 25 – 26 юни 2016г. – от 10ч до 18.00 ч.
Седмица 3: 2 – 3 юли 2016г. – от 10ч до 18.00 ч.


ОБЩО: 42 учебни часа присъствено обучение, включващо теория и практика

Следващо и последно издание за 2016 г.: Октомври и Ноември

Цена на обучението: 1190 лв.
Цена за записване до 25 май: 990 лв.

Има възможност за разсрочено плащане!

Максимален брой участници: 12

За повече информация и участие:
+359 885431358
mitovska.lifecoach@gmail.com


Препоръчано от: kvalifikacia.bg

, , , ,

Опознай себе си, за да успееш – уикенд ориентиране

20140121221731-Find_Yourself_Title

Когато бях на 18-19 годишна възраст избрах специалност просто ей така – звучеше ми добре и ми казваха, че е перспективна. Влезнах да уча „Автоматика“ в ТУ-София. Относно професия, нещо, с което бих се занимавал и нещо в което да изградя кариера – не се и бях замислял по-задълбочено.

В края на втори курс бях пред отказване. Изживях криза във всяко едно отношение. Отлагането на нещо, на което трябваше да обърна отдавна внимание – себе си, имаше своите последствия. Проблемите не бяха изчезнали, просто се бяха задълбочили. Бях готов да се втурна в нещо различно, без значение дали е точно моето, без да съм ориентирам – просто и само да не е текущото по онова време. Изхождайки от такава позиция, рядко се вземал правилните решения. Този случай не беше изключение. Бях на ръба да кандидатствам наново – „Право“. За щастие не го направих – но тогава си обещах, че няма да действам, ако наистина не почувствам, че е правилно и не съм се поинтересувал в достатъчна степен какво ми предстои и дали наистина е за мен. Година по-късно посетих лекция в специалност „Българска филология“ и след кратко проучване на специалността – решението беше взето – ще кандидатствам наново.

Това и направих – знаех какви са възможностите за професионална реализация, но най-важното, което бях разбрал е, че съм на правилния път и съм поел в правилната посока.

От този ден много неща се промениха – най-ценното, което научих е, че дързостта да рискуваш и да търсиш твоето нещо винаги се отплаща.

По време на едногодишната ми академична програма в Испания реших, че ще създам платформа за ориентиране – академично ориентиране – това, което ми беше липсвало на мен, да мога да го предложа на нуждаещи се млади хора. Така се роди kvalifikacia.bg преди 4 години. През тези години работа помогнах, или поне се надявам да съм помогнал, на млади хора, търсещи своето призвание. Тогава разбрах, че въпросът е по-комлексен и е необходимо да му се обърне внимание от стрна на повече хора и да се погледне от различни ъгли. Затова беше необходимо изграждане на екип – екип от хора, които да смятат и вярват, че ти си най-важен! Специалисти, които да ти помогнат да изясниш желанията си,  да ги превърнеш в ясни и точни цели и да започнеш да ги преследваш?

Това вече е факт, благодарение на Leader Academy (www.leader.education), Международен Образователен Бизнес център (www.iebc.bg) и хората, които се заеха в изграждането на този екип.

Той се състои от Академичен консултант, Кариерен Консултант, Психолог и Коуч.

Целта е да се засегнат теми, на които не се обръща толкова голямо внимание в училище, като:

  • как да учим и да усвояваме информацията;
  • как да целеполагаме,
  • финансова култура,
  • личен брандинг,
  • какда си изберем специалност, университет и какви са възможностите в сферата на образованието;
  • как да си изберем професия и да се държим в корпоративна среда,
  • как да изградя своя образ пред другите, мога ли да създавам личен бранд и как ще ми помогне това в бъдеще.

и да се провдигне може би най-важният от всички въпроси:

  •  какво искам, кои са моите силни страни, таланти и качества и как да разгърна потенциала си?

Не знам дали има по-ценно за един млад човек от това…

Всичко това започва в рамките на един специален уикенд – УИКЕНД ОРИЕНТИРАНЕ (21-22 май),  в който фокусът е върху всеки един млад човек, който е в процес на търсене на своето нещо.

Ориентирането ще се проведе в рамките на Международен Образователен Бизнес Център:

Научете повече и се запишете сега:

kvalifikacia.bg

 

,

Връща ли се интересът към книгите! Какво се случи през 2015г.?

Изминалата 2015 г., без колебание, може да се обяви като „година на четенето“. Фактите говорят сами по себе си – през 2015г. се открива филиал на градската библиотека в студентски град, което дава възможност да студентите да четат, да се събират и да обсъждат въпроси и търсения в академичен план. Освен това в ремонтирания стъклен павилион в Градската градина бе открита  читАлнЯта, която може да се похвали с повече от 1500 заглавия. Това се случи на 29 юли миналата година и това място за кратко се превърна в най-новата инфо точка и градска читалня на София. Посетителите на Градската градина ще могат за пръв път да четат електронни книги на четци PocketBook.

„Перото“ се превърна в естествено последващо събитие и определено заслужава внимание и централно място на нашия разказ.

„Перото“ е първото по рода си литературно пространство в България, което отваря врати 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, за да събере всички които обичат книгите и литературата.

14

Дом на книгите – това място наистина е приютило толкова много книги. Те са навсякъде. Те… чакат и са готови да споделят – всичко това познание, от което посетителите имат нужда. Единственото необходимо е хората да им се доверят и да се отпуснат.

Имате толкова много възможости тук. Можете да се осамотите в някои от помещенията, пригодени за това.

51

Можете да седнете с приятна компания и да се сгреете с топла напитка.

32

Във всеки един момент, ако пожелаете, можете да се излезнете на терасата, от която се открива красива гледка, както и към модерната сграда Иглата на Фритьов Нансен.

„Перото“ предоставя среда, в която е тихо и приятно – можете да дочуете звуците на приятна „чил аут“ музика, чисто и уютно като вкъщи, с тази разлика, че тук интериорът, дело на Ина Дамянова, е създаден с цел да вдъхновява и да предразполага към творческа работа, концентрация или почивка.

Пространството разполага с отделни кътове – включително и детски такъв, а книгите чакат нетърпеливо следващия посетител, наредени по азбучен ред.

22

По-голяма част от книгите са български, което позволява читателите да се запознаят с богатата българска литература и да сехрани българската идентичност. Перото е създадено под шапката на Националния център на книгата и една от целите е да ни доближи повече до нашите писатели. Някои от българските литературни трудове усилено се превежат, за да не остават чужди на чужденците, дошли да почетат.

42

Мисълта, че можете да прекарате няколко часа на спокойствие на място, което няма такси, е особено приятна. И не само това – ако пожелаете питие, имате на раположение бар, който ви предлага богат избор. И когато вече сте си помислите, че няма с какво да бъдете изненадани, ви се разкрива последното парче от пъзела, което прави преживяването ви пълноценно и завършено – Перото е и книжарница, от която можете да купите всяко едно заглавие, което сте харесали и до което сте се докоснали. Разбира се ще ви бъде предоставено ново такова.

Перото е особено пространство – има нещо магично и необикновено. Може би затова допринасят и книжните събития, които регулярно се провеждат.  Всеки понеделник е на разполижение литературен гид, с който се обсъждат новите заглавия, а за край на работната седмица – всеки петък имате възможност да повдигнете тонуса и настроението си със Спиртен Спирит  и разнищване на любими книги на по питие. Децата не са забравени – всяка неделя ще има специално организирани детски събития.

Перото е новият дом на книгата. Както казва Мирослав Боршош:

„ Всеки един от нас си носи по едно перо в себе си – едно пространство, което е само за словото, книгата, литературата.“

За посетителите не остава нищо друго, освен да дадат изява на това перо…

kvalifikacia.bg

, ,

„Няма друг стандарт за лично достойнство освен независомостта…“

independent

 Независимостта е единствената мяра за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство освен независимостта.

Айн Ранд

Колко много ценим собствената си независимост? На моменти сме готови на всичко само и само да я опазим. Да действаш спрямо своите разбирания и възгледи е много ценно – всъщност е безценно! На моменти, когато други хора – прятели или познати, се намесят в света ни без наша покана – тази намеса не е желата. И то няма значение какви са намеренията им – реакцията ни в повечето случаи е плод на раздразнение и още повече отказваме да променим „нещото“ и да се вслушаме в другата гледна точка. Всъщност на моменти правим тъкмо обратното на това, което ни посъветват, когато съветът не е поискан.

Е, питам се тогава – защо ние си позволяваме да се месим в живота на други хора – та дори и те да са ни най-близките?

Даваме авторитетни мнения, разбира се – та нали са нашите, обсъждаме и се възмужащаваме и често пускаме между редовете фрази от рода – „нека си чупи главата!“ или троши, ако предпочитате. Ами да – нека си я счупи, то си е неговата глава. А и горчивия опит е много ценен. Могат да се извлекат, неречете го, както искате – изводи, ползи и най-вече смисъл. Ако има все още хора, които смятат, че някои неща просто се случват, може би някоя причинно-следствена връзка е изпусната. Разбира се, не винаги е необходимо да изчакаме някой близък да поиска съвет – той може никога да не поиска, но намесата е необходимо да бъде с уважение към неговата независимост – предложение, повдигане на въпрос, а не закон, правило, което, ако не се спази ще има санкции и после – „нека си троши главата“. Никоя фраза не ме е карала повече да искам да си счупя главата от тази.

Уважението на независимостта е свързано с приемането на индивидуалността и различието в човек.

Ако цените независимостта за себе си, ценете независимостта и за другите – приемете, че те преценяват най-добре за тях самите точно в този момент, каквото и да означава „най-добре“ за тях в конкретния житейски период.

kvalifikacia.bg

 

, ,

Ричард бах: Въпросът, който трябва да си зададе човек, е следният: „Как мога да изразя на езика на моето време това, което толкова добре чувствам?“

seagull-cover-fb

ИНТЕРВЮ НА СЕРГЕЙ ВСЕХСВЯТСКИ С РИЧАРД БАХ

Сергей Всехсвятский: Ричард, твоите книги са много популярни в нашата страна. Според мен обаче те се възприемат в доста по-голяма степен като поезия, а не като литература. Когато четох „Чайка наречена Джонатан Ливингстон“, аз постоянно усещах вибрацията й. Мисля, че идеите не оказват толкова силно влияние върху хората, както вибрацията или формата, в която е въпълтена тази идея. Струва ми се, че формата, която ти използваш, въздейства на читателите повече, отколкото идеите на твоите книги. Ти обръщал ли си внимание на това?

Ричард Бах: Никога не съм мислил за това. Това, за което ти говориш, сигурно свидетелства, че аз много точно използвам ритъма и правя паузи в определени места на текста. Може би, затова моите книжи напомнят поезия. Всъщност, аз не знам, какво е поезията в действителност.

 

С.В.: Не знаеш какво е поезия? Поезията – това е винаги ритуал. В поезията винаги има нещо шаманско. Прозата е повече магия. Прозата се крепи на мъжката енергия. Поезията е повече женска енергия, и ти си повече шаман, отколкото маг.

Р.Б.: Трудно ми е да съдя за това. Моето внимание има много тесен спектър и не знам за какво пишат и говорят другите хора. Цялата моя дейност е много егоистична. Когато работя, аз съм лидер само за един човек – за себе си. Но на мен ми провървя: идеите, важни за мен, се оказаха важни и за много други хора. Всичките тези години се срещаха хора, които имаха желание да наблюдават как аз се придвижвам в живота, и да се усмихват на това. Аз обаче не знам как моите идеи се съчетават с концепциите на другите хора за високото и ниското, за издигнатото или изостаналото.

 

С.В.: Ние не говорим за правилното и неправилното, ние говорим за вибрациите или за музиката.

Р.Б.: В моя живот имаше два момента, когато аз сякаш прогледнах. Единият беше през нощта. Аз гледах звездите и пред мен като че ли имаше завеса, каквато всъщност нямаше. Завесата се дръпна встрани, и аз разбрах всичко… Другият момент беше, когато изпитах усещането за една безкрайна светлина, която беше любов. Светлината беше толкова силна, че аз се молех, тя да си иде, аз не можех да я издържа. За мен това беше като ядрен взрив. Тя, като озарение ми даде сила, даде ми знание за това кои сме ние и какво е нашият дом, и че това е огромна красота. Аз разбрах това и след това се постарах да разкажа за това чрез една малка игра.

Тази игра е това състояние, което ние наричаме „тук и сега“, удоволствие, кеф. И аз живея заради това удоволствие, заради тази игра. За мен това е източникът за наслада. Сега, когато говоря с вас, или тогава, когато разговарям с читателите, аз не знам интересно ли им е това, което им казвам, или не. На мен то ми е много интересно и аз мога да говоря за това до четири сутринта. Мога също така да седя до четири сутринта и да слушам другия човек – всеки, който ми каже: “ Аз ще отворя сърцето си и ще те пусна вътре в него. Аз ще ти споделя неща, които дълбоко обичам“. Вие може да си мислите, че много често имам срещи от този род. Не. Това се случва много рядко. щал.

За разлика от балерината, аз обичам да се намирам извън състоянието на равновесие. Това е моето естествено състояние. И когато срещнах Доналд Шимод от „Илюзии“, аз постоянно се стараех да го притисна в ъгъла и да му задам онзи въпрос, на който, бях сигурен, че никой в света не може да отговори. Аз можех например да му задам въпроса: „Как се става спасител на света?“

И веднъж аз зададох такъв въпрос. Напечатах този въпрос на пишещата си машина, станах и излязох. След няколко часа, минавайки оттам, почуствах как някаква сила ме принуждава да седна зад пишещата машина. Внезапно чух:

– Аз ще ти дам книга.

– Какво? Книга?

Идеята да получа книга-инструкция за това как да се спаси света, за мен беше фантастично увлекателна. И взаимодействия от този род започнаха да ми се случват отново и отново. Доколкото знам, Доналд Шимод никога не е имал тяло в пространството и времето. Но това е един много реален човек, и много забавен. Той се наслаждаваше на моето наслаждение. И зваеше, че аз не обичам да съм в баланс, в равновесие.

С.В.: Ричард, аз мисля, че твоите книги са въплъщение на идеите, съществуващи винаги във вибрации, които могат да стигнат до максимален брой хора именно сега. За твоите читатели, както аз вече споменах, потопяването е много по-важно от възприятието на идеите сами по себе си. Това поле ги обединява в някаква цялост, създаваща онази извънгеографска страна, за която ти говореше.

Р.Б.: Това е нова мисъл. Когато пиша, аз винаги проверявам как звучи написаното. Може би наистина постигам нужните вибрации?

С.В.: Виждаш ли, ти правиш това. Набоков е смятал, че всичко, което е написано, за да се изложи една идея, е безсмислена загуба на време

Р.Б.: Няма нищо друго, с което аз не бих се съгласил повече от това. Но аз го приемам. Единственото, което е важно за мен, това е идеята. Но идея, която може да бъде приложима. Аз нямам търпение да възприемам философи, спорещи за абсолютно абстрактни категории. Аз искам да знам какво ще ми помогне да изживея този живот най-интензивно, радостно и весело. „Кажи ми, какво „сработва“ при теб и какво просто не работи, дай ми идеи. Напомни ми за онези неща, които съм знаел, но съм забравил“, – това казвам на писателите, когато отварям книгите им. Обикновено започвам да чета книгата от произволно отворена страница. И се питам дали това, което чета, завладява моето внимание. Или всичко това звучи глупаво.

С.В.:Ето, виждаш ли, ти отново употреби думата „звучи“.

 

Р.Б.: Да, но отнесено към идеите. Ако идеите са интересни, аз отварям книгата отново и пак намирам в нея нещо интересно. Е, добре, де, добре – то ЗВУЧИ интересно. Мисля си, че ти ще съумееш да ме спечелиш за твоята вяра. Аз възприемам идеята като фар, който стои на брега. Фарът и брегът, на който ние се намираме, е разделен от водата, но ги съединява искряща, сияеща пътечка светлина. Погледите на хиляди хора, където и да се намират, могат да се плъзнат по водната пътечка и всеки от тях ще види светлината на фара. Думите могат да бъдат различни и на различни езици. Думите са пътечката, искряща върху водата, но светлината се намира над водата, тя се намира над онази точка, където стоим ние и се разпространява във всички направления. Има я и на нея й е все едно дали я виждаме или не. Все едно й е дали знаем за това, че тя съществува. Светлината е сама по себе си. Водната пътечка води до всеки от нас и всичко, което се иска от нас, за да видим светлината, е да обърнем глава към нея и да отворим очи.

С.В.: Добре. Но може да използваме и друга аналогия. Хайде да си представим, че съществува прекрасна музика, записана чрез ноти. Практически никой, освен най-опитните музиканти, гледайки нотите, не могат да възприемат музиката такава, каквато е. Огромното мнозинство от хора, за да възприемат музиката, трябва да я чуят изпълнена. И слушайки един изпълнител, хората получават удоволствие от техниката, майсторството, но слушайки друг, хората внезапно започват да плачат и връщайки се у дома, променят нещо в своя живот. И двамата изпълнители свирят едно и също, но решаваща е онази вибрационна тъкан, която те създават в своето изпълнение.

В твоя случай музика е идеята, а инструмент са думите. И в своето изпълнение, ти постигаш това, че хората започват да променят живота си.

Р.Б.: Сигурно това е истина. Но аз не го осъзнавах. Знам, че моето същество има различни нива и че понякога те ме използват съвсем безсрамно. Например, „Чайката Джонатан“. „Чайката“ беше първото нещо, което изобщо написах в живота си (първата част на „Чайката“). Тогава аз не можех да си намеря работа и реших да стана писател. И ето какво се случи с мен. Аз получих мистичен опит. Видях как цялата тази история за чайката се разгръща пред очите ми във всичките си цветове на много широк екран. И чух името – Джонатан Ливингстън – и това ме изплаши. И докато се стараех да разбера какво става с мен, започнах да виждам сцени от книжката. И това така ме обсеби, че разбрах, че трябва да го запиша. Записах две трети от книжката, и тя изведнъж спря. И аз си помислих: как ще свърши всичко това? Седях с часове, стараейки се да изобретя нещичко, но нищо не се получаваше. Тогава аз познавах вече Джонатан толкова добре, аз живеех в сърцето му, така че трябваше да знам какво се се случи по-нататък… Изминаха осем години. И ето, след толкова години, на хиляда и петстотин мили от дома, в щат Айова – бам! – в пет сутринта, като продължение на съня аз виждам как завършва историята. И осемте години прелетяха като една секунда. Веднага си спомних на кое място свърши първата част. И си помислих: да, разбира се, тази история трябва да свърши точно така. Незавършеният ръкопис на „Чайката“ заедно с другите си стоеше в мазето. Помнех, че е написана със зелено мастило. И я намерих. Видях, че продължението дойде при мен точно на това място, до където бях стигнал. Всичко това трябваще да се случи именнно така. Само така един начинаещ писател може да напише нещо от рода на „Чайката“. „Чайката “ – е една луда, странна история. И само ако си готов в качеството си на писател да се признаеш за пълен глупак, ти можеш да напищещ история за говореща чайка. Повечето от начинаещите писатели не могат да си го позволят, тъй като смятат, че това е гупаво и търсят нещо по-солидно. И затова толкова много писатели търсейки нещо солидно, заслужаващо уважение, не могат изобщо да намерят нещо. Аз трябваше да имам този мистичен опит, който беше толкова силен, че проби защитата на моята вътрешна цензура. Беше ми все едно дали това изглежда глупаво или не. Беше ми безразлично дали хората ще ми се смеят заради това, че съм написал за говорещата чайка. Възприех тази история толкова силно, че тя би могла да бъде записана само така, а не иначе. По-късно, след много години писане, аз вече мога да мина без подобен опит, защото съм разбрал: най-важното, което аз мога да дам на света, това е моята глупост, моята лудост. То е това, което имам аз. Другите писатели са по-рационални от мен. Ако искате рационалност, обръщайте се към тях. Ако искате нещо странно, елате при мен.

Сега аз мога да пиша книги, без да прибягвам до мистичен опит. Но аз изобщо не си представям каква ще бъде моята следваща книга, и мисля, че когато тя се появи, аз ще бъда изумен не по-малко от моите читатели. Знам само, че следващото, което ще дойде, ще бъде страхотно. То ще бъде страхотно за мен, а аз с нищо не се отличавам от другите – моят дар е в това, че по нищо не се отличавам от другите. Затова това, което е страхотно за мен, автоматично ще бъде страхотно за хората от моята невидима страна. Това са хората, на които писателят трябва да се себеотдава. Писателят не трябва да търси читателите си, читателите сами ще го намерят – където и да се намират те. Единственото условие е писателят да бъде максимално искрен, непосредствен и честен в това, което той прави и това, което той пише да трогва самия него толкова силно, колкото това е възможно. И тогава неговият труд става съвършен. Писателят пише не за да каже неща, които никой преди него не е казал, а за да ги каже на езика на своето време.

С.В.: Ето това се опитвах да ти кажа през цялото време. Идеите са вечни. И именно езикът, който ти използваш, е способен да стигне до сърцата на хората. Преди сто години хората не биха могли да се съотнесат към това, което пишеш ти.

Р.Б.: Съвършено вярно. И това е проблемът, с който се сблъскват всички писатели, изучаващи литературата. Те стоят в сянката на великите класици и питат, мога ли аз да напиша нещо, което да е на нивото на тези велики писатели. Това е неправилен въпрос. Въпросът, който трябва да си зададе човек, е следният: „Как мога да изразя на езика на моето време това, което толкова добре чувствам?“ И отговорът на този въпрос не е много сложен. Поне за мен. Когато сядам зад пишещата си машина, пред мен стои малък плакат, на който е написано: „Получавай удоволствие, не мисли, не се тревожи за нищо“. И когато се ръководя от това, екранът на компютъра, в който гледам, се превръща в мъглив тунел. И аз губя контрол над това, което става с мен, и просто позволявам на идеята да заплува в този тунел – и тогава ръцете ми започват сами да се движат по клавиатурата. Това е като променено състояние на съзнанието, но ние се потопяваме в него всяка нощ. Това е състояние на интензивен интерес към това, което се случва. Когато в такова състояние аз се срещна с идеята, старая се да я покрия с цимента на думите, тъй като читателят признава само думите, написани върху хартията. Ти можеш да отидеш при него и да му разкажеш красива история, но той ще каже: Това страхотно, но аз нещо не виждам глава 1-а или 23-а!“ Затова, когато гледам в тунела, се старая моите пръсти да следват това, което виждам. Това ми дава първият циментов или мраморен (ако то е много красиво) блок, и ето тук започва работата. Аз вземам в ръце длето и чук и започвам да отчупвам големи късове – всяка написана работа може да стане по-добра чрез зачеркване и изрязване.

С.В.:Доколко окончателният вариант на твоите работи се отличава от първоначалните?

Р.Б.:Той е доста по-малък. Черновата е огромна.

С.В.: Интересно, аз винаги съм чувствал това. Струва ми се, че за сметка на това, че книгите ти са много стегнати, читателят се прониква по-дълбоко с тях.

Р.Б.: Колкото по-малка е книгата, толкова по-големи възможности има читателят да я изпълни със своите чувства. За мен това сбиване е станало почти автоматичен процес. Аз взимам дебел ръкопис, молив и говоря: „Не, не, не…“ С годините това „не“ става все по-безжалостно.

Аз виждам красиво парче от текста, но усещам, че той не трябва да е там, може би в някоя друга книга, но не и тук. И аз го зачерквам. По този начин, ръкописът става все по-малък, и по-малък. По повод на този процес – рационалното разбиране в мен е много малко, много повече неща се случват на интуитивно ниво.

С.В.:Иска ли ти се да имаш това рационално разбиране или предпочиташ този процес да си остава интуитивен?

Р.Б.: Много хубав въпрос. Понякога си мисля, че навярно има смисъл да изследвам този процес и да го сведа до конкретни стъпки „А“, „Б“ и „В“. Но в същото време тази идея поражда в мен някакво безпокойство. В крайна сметка всичко се свежда до това, текстът да звучи вярно.

В основата на книгата „Единствената“ лежи проста и красива идея. Тази идея беше толкова проста и толкова красива, че аз разбирах: ще напиша книгата бързо. Написах 32 глави и после изхвърлих всичко, защото то беше абсолютно невярно. После написах още 11 глави, движейки се вече в съвсем друга посока, и също ги изхвърлих, защото това също не беше вярно. Започнах вече едва ли не да лазя по стената, недоумявайки как е възможно една такава проста идея да се окаже толкова извъртяна? Не ми оставаше нищо друго, освен да се спра и да й дам време да узрее.

Ако трябва да посъветвам нещо един начинаещ писател, аз не бих могъл да кажа нищо конкретно – само общи приказки. И това е най-доброто, което мога да направя. Аз бих му казал: „Не мисли, не оценявай доколко е разумно това, което пишеш върху хартията, получавай удоволствие. Ако ти е скучно със своите собствени думи, написани на хартия, представи си какво му е на читателя. Твоето удоволствие е абсолютно необходимо. Щом започнеш да се прозяваш, изхвърляй всичко. И последен съвет: не се старай да изглеждаш прилично. Това е ключът към собствената ти самоизмама, който се експлоатира отново и отново.“

Затова, когато сядам зад клавиатурата, аз преди всичко си казвам: „Скъпи вътрешен наблюдател, сега аз ще напиша нещо безумно, отвъдно. За теб това няма да има никакъв смисъл, но ми позволи на мен да го направя. След това ще изхвърля всичко, което съм написал и вместо това ще създам нещо рационално, вменяемо и разумно – и това ще е страхотно!“ Вътрешният ми наблюдателме пита: „Обещаваш ли?“ Аз казвам: „С цялото си сърце. Само ми позволи да потичам и да полудувам малко. Тогава той ми казва: „Добре, аз ще се обърна с гръб“. Вътрешният наблюдател се обръща с гръб и аз пиша абсолютно безумен откъс. След това го чета и забелязвам, че в него има нещо, което може да бъде използвано. И тук наблюдателят се обръща и казва: „Но ти ми обеща!“ А аз казвам: „Аз наруших своето обещание“.

И това сработва отново и отново. Не си струва да се тревожи човек за това, което мисли вътрешният наблюдател, какво мисли читателят, какво мисли издателят. Единственото, което ти трябва, е да се хвърлиш в бесния поток на бушуващата река, която се носи към водопада, чиято височина ти не знаеш, и да позволиш да бъдеш отнесен. От този ревящ, търкалящ се поток ще се роди нещо, което ще бъде интересно. Това е онзи подарък, онзи дар, който трябва да отдадеш.

kvalifikacia.bg

,

„Прошката е уханието, което теменужката оставя върху петата, която я е стъпкала“ – Марк Твен.

violet

Случаите, описан от Джордж Ричи:

Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт.

„Така се запознах със Странния Бил Коди!“

Това не било истинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските войници. По произход той бил полски евреин. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можели да ходят, Бил Коди изглеждал съвсем различно: „Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема.“ А тъй като владеел пет чужди езика и бил нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се запознал отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво пише той за това: „Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше. Бях много учуден, когато, надниквайки веднъж в документите на „Странния Бил“, разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им.“

Доста дълго загадката на този необикновен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, докато веднъж, най-после му поверил собствената си история. Това станало след като Ричи казал веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера.

Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката. Поради изключителната му важност за цялото по-нататъшно изложение, го привеждаме изцяло така, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.

„Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна той бавно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен – съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група.“ – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: -„Тогава аз трябваше да взема решението – трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години аз ще обичам всеки човек, когото срещна.” И към това неизказано трагическо повествование Ричи добавя: „Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. Тази сила ми се откри най-напред в Тексас, в болничната стая… и постепенно аз разбирах – Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не.“

Замислете се следващия път, когато някой ви наскърби дали си струва да таите чувства, които пречат на развитието ви… Простете и освободете себе си…

kvalifikacia.bg