,

Винаги има друг начин

help

В един сънен пролетен следобед, влакът потракваше през предградията на Токио. Вагонът ни бе сравнително празен — няколко домакини с децата си, няколко възрастни хора, тръгнали на пазар. Гледах разсеяно еднообразните къщи и напрашените огради от жив плет. На една от гарите вратите се отвориха и внезапно следобедната тишина бе нарушена от мъж, който яростно закрещя неразбираеми ругатни. С олюляваща се походка, мъжът влезе в нашия вагон. Носеше работни дрехи и беше едър, пиян и мръсен. Като крещеше, той замахна към жена с бебе на ръце. От удара тя се завъртя и полетя право в ръцете на възрастна двойка. Истинско чудо беше, че бебето остана невредимо. Ужасена, двойката скочи и се сви в другия край на вагона. Работникът вдигна крак, за да ритне отзад старицата, но преди да успее, тя избяга на безопасно място. Това така разяри пияния, че той сграбчи металния стълб в центъра на вагона и се опита да го изтръгне от скобата. Една от ръцете му беше срязана и кървеше. Влакът ряжо намали и пътниците замръзнаха от уплаха. Аз станах. Тогава, преди около двадесет години, бях млад и физически доста здрав. През изминалите три години, бях тренирал айкидо по осем часа почти всеки ден. Мислех, че съм много силен. Бедата беше, че бойните ми умения не бяха изпитани в действителни схватки. Като изучаващи айкидо ни беше забранено да се бием.

— Айкидо— повтаряше постоянно учителят ми, — е изкуството на помирението. Онзи, който има нагласата да се бие, е скъсал връзката си с вселената. Ако се опитате да доминирате над хората, вие вече сте победени. Учим се да решаваме конфликти, а не да ги предизвикваме.

Вслушвах се в думите му и истински се опитвах да ги следвам. Стигах до там дори, че пресичах улицата, за да избягна невръстните безделници, които се мотаеха около спирките на влаковете. Моето въздържание ме издигаше в собствените ми очи. Чувствах се едновременно силен и благочестив. В сърцето си, обаче, копнеех да ми се удаде възможност да спася невинни, като накажа виновните. „Ето това е моят шанс!, — казах си аз и се изправих на крака.

— Хората са в опасност. Ако не се намеся бързо, вероятно някой ще пострада.

Като ме видя да ставам, пияният съзря в това възможност да излее яростта си.

— Аха! — изръмжа той. — Чужденец! Имаш нужда от урок по японско възпитание!

Хванах се леко за дръжката над главата ми и едва го погледнах, изразявайки отвращение и пренебрежение. Имах намерение да разкъсам този глупак, но той трябваше да направи първото движение. Исках да полудее, затова свих устни и му изпратих нагла целувка.

— Е, добре! — ижрещя той. — Сега ще получиш нагледен урок! — и се приведе, готов да се втурне към мен.

Част от секундата, преди той да тръгне, някой извика:

— Ей!

Викът беше пронизителен. Спомням си странната радост, ликуващите нотки, които звучаха в него — сякаш с някой приятел старателно сте търсили нещо, и той внезапно се е спънал в него.

— Ей!

Обърнах се наляво. Пияният се завъртя надясно. Двамата се втренчихме в един дребен възрастен японец. Трябва да беше доста над седемдесет, но изглеждаше безупречно в своето кимоно. Той изобщо не ми обърна внимание, но затова пък се усмихна приятелски на работника, сякаш искаше да сподели с него някаква важна и приятна новина.

— Ела тук — каза старецът на местното наречие, кимвайки към пияния.

— Ела тук да ми разкажеш.

Той леко помаха с ръка. Едрият мъж тръгна натам, сякаш теглен от невидимо въже. Застана войнствено настроен пред стария господин и заръмжа, като надвикваше потракването на колелата.

— Защо, по дяволите, трябва да говоря с теб?

Сега пияният беше с гръб към мен. Ако лакътят му помръднеше и с милиметър, щях да го просна на земята. Старецът продължи да се усмихва на работника.

— Какво си си пийнал? — попита той, а очите му проблясваха закачливо.

— Пих саке — измуча работникът, — но това не е твоя работа!

И към стареца захвърчаха слюнки.

— Ами, много хубаво — каза старецът, — направо чудесно! Да ти кажа право, и аз обичам саке. Всяка вечер ние с жена ми, тя е на 76 години, стопляме бутилчица саке и сядаме на старата дървена пейка в градината. Гледаме как слънцето залязва и как се развива нашата слива. Прадядо ми е посадил това дърво и ние се притесняваме дали то ще се оправи след мразовитите бури през зимата. Дървото се възстанови по-бързо, отколкото очаквах, въпреки че почвата никак не е добра. Доставя ни удоволствие да изнесем сакето навън и да се порадваме на вечерта. Дори когато вали дъжд!

Той вдигна поглед към работника, а очите му блестяха. Докато пияният се опитваше да вникне в думите на стареца, чертите на лицето му започнаха да омекват. Юмруците му бавно се отпуснаха.

— Ех! — каза той. — Аз също обичам сливите —и гласът му заглъхна.

— Да — каза старецът с усмивка, — сигурен съм, че имаш чудесна съпруга.

— Не — отвърна работникът. — Тя умря.

И съвсем тихо, като се поклащаше от движението на влака, едрият мъж започна да хълца.

— Нямам жена, нямам дом, нямам работа. Така се срамувам от самия себе си.

Сълзите се стичаха по бузите му, тялото му се затресе в пристъп на отчаяние. Стоях там, готов „да се бия за справедливостта“, опиянен от младежката си невинност, но внезапно се почувствах по-мръсен и от работника. Влакът пристигна на моята спирка. Когато вратата се отвори, чух старецът да цъка с език съчувствено.

— Ей-й-й — каза той, — положението наистина е много лошо. Седни и ми разкажи всичко.

За последен път хвърлих поглед натам. Работникът се бе проснал на седалката, положил глава в скута на стареца, който нежно галеше мръсната, сплъстена коса. Когато влакът потегли, седнах на една пейка на гарата. Онова, което исках да постигна със сила, беше направено с топли думи. Току-що бях видял айкидо в действие, а неговата същност беше любовта. Трябваше да се упражнявам в това изкуство с напълно различна нагласа на духа. Щеше да мине дълго време, преди да бъда в състояние да говоря по въпроса как трябва да се решават конфликтите.

Тери Добсън

 

0 replies

Leave a Reply

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар